„Островът“, Жером Лубри

ЧЕРЕН КЛУБ

Извънредно съдържание

Кортежът пристъпваше бавно под погледа на острова. Тази тъмна дълга змия се виеше тихо по гаригата, премазана от жегата, изтощена от неравния път. Но след като излязоха от църквата, си задаваха много въпроси. А после изкараха ковчега и тогава недоумението, мълвата, обвинителните приказки замлъкнаха и тълпата пое по стъпките на носачите на тленните останки. Половин час път до гробището. Понякога погледите се отклоняваха от прашната земя, за да потърсят в небето някоя следа от пожара. Трябваше да присвият очи и да изтърпят слънцето, за да забележат как се издига лек дим. Уханието на ароматните билки не смогваше напълно да покрие миризмата на изгоряло дърво.

Два дни по-рано пожарникарите се бяха борили с часове. Не за да спасят замъка, за който беше много късно, а за да ограничат пожара, така че пламъците да не стигнат до дърветата, ограждащи имението. В четири часа сутринта гредите бяха поддали, покривът се беше срутил и от него изхвръкнаха хиляди заплашителни светулки. Сред любопитната тълпа, децата, измъкнати от леглата от родителите, бяха очаровани от тези блуждаещи огньове, които се тресяха в нощта. Май ни трябваше един противопожарен самолет – каза със съжаление началника на пожарникарите, – но с тези облаци и този вятър... Така че беше заповядано да се съсредоточат върху острова и да изоставят онова, което оставаше от сградата.

Ковчегът мина оттатък оградата на гробищата. Носачите, с лъснали от пот лица, прекосиха главната алея, без да обръщат внимание на гущерите, които се разбягаха при преминаването им. Когато стигнаха до изкопания гроб, те оставиха заедно ковчега с нямо разбирателство.

– А дали тя не е подпалила замъка? – предположи един от зрителите.

– Млъкни! Тя дори не можеше да ходи, тая луда дъртачка... Разбира се, поне за нея знаем от какво е умряла. Изчезването на Касандра я уби.

Няколко укорителни „шшшт“ накараха тези безбожници да млъкнат, докато свещеникът започваше своята молитва за сбогом с покойницата. Капакът на ковчега отново беше вдигнат. Жителите на Поркерол се прекръстиха, докато наблюдаваха как го спускат в гроба, а после, един по един, минаха да хвърлят шепа суха пръст, която вече беше омекнала в късното утро.

– Майка, около която са двете ѝ дъщери – прошепна една жена и простря ръка над празното пространство. – Но има само две тела. Сигурно затова островът не е доволен... той и замъкът... – После тя се обърна към трите гробни места, едно от които едва се забелязваше под къпините и прахта – колкото смешно, толкова и трогващо, и което много от жителите виждаха за пръв път. Кортежът се разпръсна на излизане от гробищата. Някои побързаха да стигнат до спасителната сянка на кафенетата на централния площад, а други се прибраха у дома, докато се молеха на острова да ги държи задълго далеч от мястото, което бяха напуснали.

Изминаха няколко дни и от останките на замъка не излизаха никакви следи от дим. Времето пак беше хубаво, облаците изчезнаха и нови туристи откриха сезона. Поркерол потъна в дрямка и си върна мира. А къпините продължиха да растат. И да пазят миналото.