Война за вяра и бъдеще | Рецензия на романа „Войната на верите“

Познавам творческото развитие на Людмила Филипова от самото му начало – от времето на „Анатомия на илюзиите“ (2006). Писал съм подробно за нея, общували сме. Споделял съм откровено както за нейните качества, така и за допусканите неволно слабости. Някъде около пандемията спрях да я следя – вероятно защото боледувах, времето бе особено, а и трудно възприех насоката на пътя ѝ, най-вече когато публикува „Кантактът. Отговорът“ (2019). Сега реших да се завърна към нейния свят с „Войната на верите“ (2023) и не съжалявам.

Филипова е във върхова форма, представя се в най-добрата си светлина като зрял и утвърден творец, създавайки може би най-добрия си исторически роман. По него е работила 17 години, усърдно, с любов и ентусиазъм. Събрала е достатъчно изворов материал, сама е правила експедиции – в Шуменско, общувала е с археолози и изследователи, снимала е артефакти, подготвила се е задълбочено и ни поднася силен и стойностен текст. Написан стегнато, увлекателно, кинематографично, без излишни редове, изпълнен с патос, романтика и неподправен патриотизъм. Харесва ми, че доразвива и доразработва от книга в книга концептуалните си находки и изводи – тук връзката с „Войната на буквите“ (2014) е отчетлива и ясно прокарана. В първия роман княз Баян ръководи богомилите срещу попълзновенията на византийските свещеници и емисари, а във втория духът му подкрепя борбата на сънародниците му срещу нахлулите в земите ни кръстоносни войски. А темата за начина на проповядване на християнството, особено по нашите земи, е засегната както в „Божият ген“ (2022), така и във „Войната на верите“.

Романът „Войната на верите“ има предизвикателно подзаглавие – „Богомилите и последният кръстоносен поход“. В него има и уловка, и примамка – веднага се сещаме за „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“ (1989) на Спилбърг, но това не бива да ни стряска или впечатлява. Людмила Филипова следва тенденциите в развитието на световната проза и кино и е съвсем естествено да поднесе в атрактивна и увлекателна форма поредната си иконоборческа визия за важен и съдбоносен момент от българската история – похода на Владислав III Ягело и Янош Хуняди в българските земи през 1443-1444 г.

Кое е изненадващото и предизвикателното?

Свикнали сме да възприемаме подобни събития доста едностранчиво – като низ от сражения и схватки, без да си даваме сметка за скритите помисли и желания на евентуалните ни „освободители“. Коректно и опирайки се на исторически свидетелства Филипова доказва, че този поход съвсем не цели освобождението на България, а тъкмо напротив. При успех земите ни са щели да минат към владенията на трансилванския войвода и унгарски регент Хуняди, да бъдем насила приобщени към католическата вяра, оцелелите богомили да бъдат избити, както е станало в Западна Европа, а книгите и знанието им – напълно унищожени.

Людмила Филипова защитава позицията на своите герои, които, притиснати до стената и за да оцелеят, избират по-малкото зло – да се бият заедно с османците срещу нашествениците, просто защото османското господство в първата половина на XV век е по-поносимо от това на евентуалните им бъдещи господари.

Вярно, звучи впечатляващо, напомня „Прерията“ (1827) на Фенимор Купър, където добрите бели и индианци се бият с лошите бели и индианци, както и „Колоната“ (1968) на Мирча Драган, в който филм даки и господари римляни се бият срещу нападащите ги варвари, за да защитят границите на тогавашната древна цивилизация.

Ще има недоволни читатели – Как може така да се дискредитира „мъченика“ Иван Шишман!, които могат да обвинят авторката и в симпатия към турското робство, при условие че в онези години няма турско самосъзнание – то се заражда в края на XVIII век, а робството противоречи на исляма и Корана.

Авторката поема съзнателен риск и го защитава умело и мотивирано в романа си.

За нея е важно народът, ако и да няма своя държава, да живее сносно и при поносими условия, а се оказва, че данъците при османците са по-малки, отколкото при българските феодали, и другото най-важно нещо – да запази своите традиции, богомилския си дух, историята, писмените паметници, книгите на предците си, защото само чрез тях той ще оцелее и ще пребъде.

Култът към държавата на духа напомня заветите на акад. Лихачов, но е важен за концепцията на Филипова и именно чрез него е възможно да проумеем действията на основните персонажи в романа – Кера, Лазар, Сенан, княз Владислав Фружин, а най-вече, за да се направи връзка с Българското Възраждане и с делото на Паисий, който именно от Самоков, където пребивава и Кера, започва поклонническия си подвиг с разпространението на своята прочута „История“ от 1762 г.

В романа има великолепно експонирани зимни природни картини, силна и спотаена любовна история, която се оказва класически триъгълник – Сенан - Кера - Лазар, като не забравяме, че Кера е внучка на Мария – Десислава, а Лазар – потомък на Константин Срацимир, тоест те са последните представители на българската династическа традиция. И все пак Кера предпочита любовта на османеца Сенан, Лазар пощадява живота на злодееца Хуняди, а Серкан – Михаил, българският еничар, убива на 10 ноември 1444 г. край Варна самия крал Владислав III Ягело...

Такава е художествената логика и правда, която не е необходимо да се припокрива с историческата и житейската, тъй като четем роман, а не мемоар, монография или студия.

„Войната на верите“ впечатлява и със стройно изградената си образна система, и с майсторски пресъздадените батални сцени – битките за шуменската крепост и при Варна са едни от най-ярко представените в днешната ни историческа проза. Книгата носи в себе си неподправен патриотизъм и любов към българщината, без това да звучи фалшиво, помпозно или превзето.

Написан вещо и занимателно, „Войната на верите“ е силен и значим епос, с който авторката се представя пред нас в своята най- добра светлина, достигайки творческа пълнота.

Автор: Борислав Гърдев, 30 юли 2023 г.